„Тогава служителите си дойдоха при главните свещеници и фарисеите; и те им рекоха: Защо Го не доведохте?  Служителите отговориха: Никога човек не е говорил така [както Тоя Човек].“ (Йоан 7:45-46)

Думите на храмовата стража говорят за смирение и въпреки това са силни. Стражите, отказали да арестуват Христос, защото са впечатлени и покорени от Словото Му, не казват арогантно: „Вие, мерзавци, искате да убиете човек, който е от Бога.“ Вместо това стражите остават смирени и покорни на властта на първосвещениците и фарисеите, макар че не изпълняват тяхната заповед. Те не грабват мечовете си и не прибягват до сила. Те остават слуги, които знаят своето място.

Техният спор касае духовната реалност. Сърцевината на въпроса се свежда до това, че вярванията и убежденията на стражите се различават от тези на фарисеите. Първите отказват да изпълнят нареждането на вторите.

Ние трябва да правим разлика между духовна и светска власт. Един слуга не бива да напуска господаря си, дори и ако двамата вярват в различни неща. Бог не желае те да се разделят. Слугата не трябва да се противи или  да мърмори срещу своя господар, а да признава неговата власт. Макар слугата да служи смирено на своя господар, той все пак им друг Господар – Христос, Който е Господ на съвестта и душата му.

Слугата трябва да служи първо на Христос, понеже светският господар няма власт над съвестта на слугата си. Слугата може да каже на своя господар: „Аз съм се посветил да ти служа с тялото, ръцете и краката си, но не и със съвестта си. Никой не ми плаща, за да чета Божието Слово и да вярвам в него, това е мой личен избор. В духовните неща аз съм свободен. Аз отговарям пред друг, по-висш Господар.“

Така, ако двама души (високопоставен и нископоставен) са на различни мнения относно нещата, в които вярват, те могат да се съгласят да уважат различията си по светски въпроси, докато нещата, свързани с вярата и съвестта не би трябвало да бъдат предмет на компромис.

Превод: Радостин Марчев