Преди време набрах номера на един приятел и незнайно как забравих, че звъня по телефона. Може би бях погълнат от разговора с хората около мен за същия този приятел. Разгорещих се и изрекох някоя и друга остра дума по негов адрес.

По едно време ми се счу някакъв далечен говор. Някой отнякъде викаше "ало, ало". Поогледах се и що да видя и чуя? Телефонът ми светеше и от него се чуваше гласът на моя приятел (за когото безгрижно си говорех) да вика "ало, а а а а л о о о о". Моментално грабнах машинката и се обадих. Чувствата ми бяха неописуеми. Чувствах се на "седмото небе". Точно обратното, разбира се!

След разговора имах усещането, че Някой ми е ударил шамар. Бузата ми гореше. И ухото ми беше червено. Като току-що издърпано. Не знаех дали той бе чул или не, но всъщност все тая. Бях виновен.

Без думи, без физическа сила, може би само с един поглед, получих много сериозен урок. Да говориш зад гърба на свой приятел е омерзително. Но не по-малко грозно и непочтено е да говориш зло и в лицето на своя приятел.

Е, да злословим приятелите е зло, но за неприятелите можем да говорим каквото си поискаме.

Колко наивно! Колко удобно!

По едно нещо си приличаме с Бога (колко нескромно) – и аз като Него имам деца. Само че моите са по-малко и май че не са мои, а Негови. Но все пак са и мои. Не мога да си представя децата ми да се мразят. Няма да го преживея. Но ако хората не са мои деца, могат да се мразят и убиват. Не ме интересуват. Нали не са моя кръв… Тук е разликата ми с Бога. Той милее за всички така, както аз милея за своите деца. И не мога да си представя колко много Го радва, когато ние се хапем и ядем.

Точно толкова, колкото ме радва и мен децата ми да се хапят и обиждат.

Аз имам приятели, на които държа. И които обичам. И искам да ми останат приятели завинаги!!!

Няма по-голяма любов от тази човек да злослови приятелите си…. Не! Няма по-голяма любов от тази човек да даде живота си за приятелите! И да живее за тях. Това смятам и да направя.