Родните медии тържествено съобщиха за литийното шествие в София с частица от Честния и Животворящ Кръст Господен, водено от патриарх Даниил.

Дотук добре.

Познавам достатъчно православната, а и католическата традиция, за да знам, че в подобно нещо няма нищо необичайно. От столетия християнски светини се изнасят публично – мощи на светци, чудотворни икони, статуи на Дева Мария, реликви, хоругви.

Тези шествия имат и силен психологически ефект. Те изнасят религията от храма на улицата, създават усещане за общност, тържественост и принадлежност. Раждат религиозен ентусиазъм.

И точно тук започват моите въпроси.

Защото има много тънка граница между свидетелството за вярата и внушението: Бог е с нас; нашата кауза е Неговата кауза; нашите духовни водачи говорят от Негово име; следователно това, което казват и правят, не бива да бъде поставяно под съмнение.

Като протестантски служител за мен е сравнително лесно да наблюдавам подобни практики отстрани и да разсъждавам върху техните ползи, рискове и психологически ефекти. За човека, който предварително е убеден в свещеността на реликвата, подобна дистанция естествено е много по-трудна. Там критичният въпрос лесно започва да изглежда като посегателство срещу самата вяра.

Но нека все пак зададем тези въпроси.

Според църковното предание Кръстът Господен е намерен в Йерусалим през IV век и откриването му е свързано със св. Елена, майката на император Константин.

Тук обаче историята става интересна.

Евсевий Кесарийски – съвременник на събитията, който подробно разказва за Елена, Константин и строежите при Божи гроб – не разказва историята за намирането на Кръста. Разказите, които познаваме днес, се появяват в писмените извори по-късно.

Според една от древните версии били намерени три кръста и истинският бил разпознат, след като тежко болна жена била изцелена при допира с него. В друга версия се разказва за възкресяване на починал.

Няма да споря дали частицата, която днес се почита като част от Честния Кръст, действително произхожда от кръста на Голгота. Ако някой приема това с вяра – нека го приема.

Имам обаче един съвсем логичен въпрос.

Ако чудото е част от Преданието именно като доказателство кой от трите намерени кръста е истинският, по какъв начин днес установяваме, че конкретното парченце дърво произхожда точно от този Кръст?

Разбира се, можем да изследваме дървото, неговия вид и възраст. Дори дървесината да се окаже от I век обаче, това пак няма да докаже, че точно върху нея е бил разпнат Христос.

Остава Преданието.

И тук идва далеч по-важният за мен въпрос – не историческият, а библейският.

В пустинята Бог нареди на Моисей да направи медна змия. Ухапаните от змиите поглеждаха към нея и оставаха живи.

Това не беше измислена светиня.

Предметът действително беше направен по Божия заповед. Действително беше използван от Бога. Действително беше свързан с чудо.

Но столетия по-късно се случи нещо много човешко.

Хората започнаха да кадят на медната змия.

Предметът, който някога беше послужил като средство, постепенно се беше превърнал в обект на религиозно почитание сам по себе си.

И цар Езекия направи нещо забележително – унищожи я.

Нарече я Нехущан – просто парче мед.

Ето тук практичността на протестантството много ми допада.

Проблемът не е дали Бог някога е употребил даден предмет. Проблемът започва, когато предметът, употребен от Бога, започне сам да се превръща в обект на религиозно почитание.

Разбирам богословското разграничение между почитание на светинята и поклонение пред Бога. Познавам аргументите. И нямам съмнение, че един православен богослов може много ясно да обясни тази разлика.

Въпросът е дали тя винаги остава толкова ясна и в религиозната практика. Какво реално се случва с вярата на човека? Към кого – или към какво – започва да се насочва неговото очакване, надежда и упование?

Към Бога или към предмета?

Защото предметите могат да бъдат символи. Могат да бъдат исторически свидетелства. Могат да бъдат музейни ценности. Могат да ни напомнят за Божиите дела.

Но не могат да заместят Бога.

И точно тук за мен остава едно кратко изречение на апостол Йоан, написано преди всички наши църковни традиции, реликварии и литийни шествия:

„Дечица, пазете себе си от идоли.“ 1 Йоан 5:21

Автор: п-р Ангел Пилев