Християнската молитва е проста. Смисълът е, че дори малко дете може да се моли с молитвата, на която ни е научил Исус. Но тя е трудна поради изискванията, които поставя, докато я практикуваме. Мъката на псалмиста достига своя връх, когато Исус плаче с кървава пот в Гетсимания. Той се бори с Отца относно последната стъпка в призванието на целия Си живот. Заради това Той висеше отчаян на кръста. Единственото, което Му оставаше да каже, беше първият стих от Псалом 22. Той изрече: „Боже мой, защо си ме оставил?“. Това е Божият начин да извика, че е изоставен от Бога. Когато Исус ни казва да вземем кръста си и да Го следваме, Той вероятно очаква, че и за нас следването Му ще включва моменти като този.
Ние сме призвани да живеем на границата между небето и земята. Земята, която все още не е напълно изкупена, макар че един ден ще бъде и Божието бъдеще и настоящето на този свят. Ние се намираме на малък остров близо до мястото, където тези тектонични плочи — небето и земята, бъдещето и настоящето — се сблъскват. Бъдете готови за земетресения! Когато Павел пише най-великата глава за живота в Духа и за предстоящото обновяване на целия космос, той посочва сърцевината на тази истина. Макар да не знаем как да се молим както трябва, Духът – самият Божий Дух – се застъпва за нас според Божията воля.
Римляни 8:26–27 е кратък пасаж, но изключително важен както заради това, което казва, така и заради мястото, където е казано. Ето контекстът: цялото Божие творение стене в родилни мъки. Това казва Павел. То очаква новият свят да се роди от утробата му. Църквата, Божият народ в Месията, се оказва въвлечена в това, тъй като и ние въздишаме в копнеж по изкупление. (Павел говори няколко стиха по-рано за споделянето на страданията на Месията. Дали, може би, има предвид Гетсимания?) Християнската молитва е най-характерна, когато се озоваваме в пресечната точка на вековете. Тогава сме част от творението, което копнее за ново раждане.
И странното е ново обещание. Това е точката, в която християнската молитва се отличава от пантеизма, деизма и много други учения. Чрез Духа самият Бог въздиша от сърцето на света. Самият Бог, чрез Духа, обитава в сърцата ни, докато ние съпреживяваме болката на света. Това не е пантеистичното „влизане в контакт със сърцевината на нещата”.
Това е странното, ново свързване с живия Бог, Който върши нещо ново. Той е дошъл в сърцето на света в Исус именно защото не всичко е наред. Това е нещо, което пантеистът никога не би признал и трябва да бъде поправено. Исус сега идва чрез Своя Дух на мястото, където светът изпитва болка (нещо, което деистът никога не би могъл да си представи). Той идва, за да може, в и чрез нас — онези, които се молят в Христос и чрез Духа — въздишката на цялото творение да стигне до самия Отец, Изпитващия сърцата (8:27). Той е Този, Който съдейства така, че всичко съдейства за добро за онези, които Го любят (8:28). Това е смисълът да бъдем „преобразени в образа на Сина Му“ (8:29). Ето какво означава, в настоящия век, да споделяме Неговата слава (8:18, 30).
Това обяснява защо именно християнската молитва придобива точно този смисъл в един свят, в който небето и земята са свързани. Струва си да разгърнем картината, която очертахме по-рано. Целта е да покажем как молитвата в рамките на християнския светоглед се различава съществено от молитвата, разглеждана през призмата на другите две основни концепции.
За пантеиста, който живее според „Вариант едно“, молитвата е просто влизане в хармония с най-дълбоките реалности на света и на самия себе си. Божественото е навсякъде, включително и в мен. Следователно молитвата не е толкова обръщане към някой друг, който живее някъде другаде. Тя е откриване и влизане в хармония с вътрешната истина и живот. Те се крият дълбоко в моето собствено сърце и в тихите ритми на заобикалящия ме свят. Това е пантеистичната молитва. Тя е (по мое мнение) много по-здравословна от езическата молитва. Там човек се опитва да призове, умилостиви, уговори или подкупи бога на морето, бога на войната, бога на реката или бога на брака. Целта е да получи специални благословии или да избегне определени опасности. В сравнение с това, пантеистичната молитва притежава известна величествена благородност. Но тя не е християнска молитва.
За деиста, който живее според Втория вариант, молитвата е призив през празнотата към далечно божество. Тази възвишена фигура може да ни слуша, а може и да не слуша. Той или то може да е склонно, а може и да не е, или дори да не е в състояние да направи много за нас и нашия свят, дори и да искаше. Така че, в крайния случай на Втори вариант, всичко, което можете да направите, е да изпратите съобщение. Като моряк-корабокрушенец, който драска бележка и я слага в бутилка, с малката надежда, че някой там някъде може да я намери. Този вид молитва изисква много вяра и надежда. Но това не е християнска молитва.
Понякога, разбира се, молитвата в еврейската и християнската традиции изглежда точно като молитвата от „Вариант две“, както свидетелстват самите Псалми. Но за псалмиста усещането за празнота, за пустота там, където би трябвало да има Присъствие, не е нещо, което да се приеме спокойно като просто даден факт. Това е нещо, за което трябва да се оплакваме, да подскачаме от гняв. „Събуди се, ЯХВЕ!“, вика псалмистът, като човек, който стои до краката на леглото, с ръце на кръста, и гледа раздразнено към спящата фигура. (Естествено, точно така се обърнаха учениците към Исус, Който е заспал в лодката по време на бурята.) „Време е да станеш и да направиш нещо за този хаос!“
Но същината на християнската история, в кулминационния момент на еврейската история, е, че завесата е дръпната. Вратата е отворена от другата страна и, подобно на Яков, ние зърваме стълба между небето и земята, по която пратеници се движат напред-назад. „Царството небесно е наближило“. Това казва Исус в Евангелието на Матей. Той не предлага нов път за достигане на небето в отвъдното, а обявява, че небесното царство, самият живот на небето, сега се преплита със земята по нов начин. Този начин обединява всички моменти от стълбата на Яков до видението на Исая. Включва всички патриархални прозрения и пророчески сънища, и ги превръща в човешка форма, човешки глас, човешки живот, човешка смърт.
Исус е причината за „Третия вариант“ и с това молитвата достигна своята зрелост. Небето и земята са се преплитат завинаги там, където Той стои. Където е разпънат, където възкръсва, където и да духа сега свежият вятър на Духа Му. Да живееш като християнин означава да живееш в света, така както той е преобразен от и около Исус и Неговия Дух. А това означава, че християнската молитва е нещо различно. Тя е различна както от молитвата на пантеиста, който влиза в контакт с вътрешността на природата, така и от тази на деиста, който изпраща послания през самотна празнота.
Християнската молитва означава да стоим в пролома. Да бъдем оформяни от Исус, който коленичи в Гетсимания, стене в мъки, държейки небето и земята заедно. Той е като човек, който се опитва да завърже два края на въже, докато други хора дърпат от обратната страна, за да ги разкъсат. Това е в тясна връзка с тройната идентичност на истинския Бог. Нищо чудно, че се отказваме толкова лесно. Нищо чудно, че се нуждаем от помощ.
Автор: Н.Т. Райт
Превод: Радостин Марчев