Чували се лексиконната истина: "Не късай връзките на приятелството, защото и да ги завържеш, остава възел"? 

Дали е така? 

Наистина, защо ние християните дори когато прилагаме усилие заради Бога да подновим едно отношение, тъй като светските хора обикновено хич не си и правят труда, ни е толкова трудно и сякаш вече не е същото?

Ами както е между Бог и човека, така е и между самите човеци:

Ето, ръката на Господа не се е скъсила та да не може да спаси, нито ухото Му отъпяло та да не може да чува; Но вашите беззакония са ви отлъчили от Бога ви.

(Исая 59:1,2)

Обикновено не Бог ни обръща гръб след покаянието ни, напротив, но ние самите понякога не можем да забравим грешката и предателството си спрямо Него.

Така и ние към хората и хората към нас – иска ни се да сме пак близки, но някак съвестта ни кара да се чувстваме неудобно в присъствието на другия.

Казва се, че любовта покрива множество грехове.

Ако любовта ни е по-голяма от чувството за вина, от дискомфорта, от нежеланието да се смирим, да приемем, че сме сбъркали, но това не е краят, поправимо е, не е толкова фатално или трудно за преодоляване заедно с Бога…

Защо Исус попита Петър дали Го люби?

Нима Господ не знаеше?

Знаеше, но искаше сам Петър да си отговори на този въпрос и отговаряйки си, да разбере, че повече от това да се чувства виновен, в него бълбука, избухва стремежът да е отново с Христос!

Ами това е и днес отговорът за половинчатите отношения. Нека стремежът за заедност победи срама и вината и те да отстъпят пред любовта!