„Господ ми отговори: ‘Достатъчна ти е Моята благодат, защото силата Ми в немощ се показва съвършена’. И така, с най-голяма радост по-скоро ще се похваля с немощите си, за да почива на мене силата на Христос. Затова намирам удовлетворение в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христос. Защото, когато съм немощен, тогава съм силен!” 

             (2 Коринтяни 12:9-10) 

Идва честването на Великия ден. Този ден, в който празнуваме осмислянето на християнската си вяра, даваме плът на надеждата си и оставаме с увереност, че бъдещето ни е сигурно и славно. 

Денят, в който гробът се оказа празен, неспособен за задържи в себе си Твореца на всичко! 

В езика ни има една поговорка, че „не всеки ден е Великден”. Мисля си обаче, че тук мъдрият иначе народ е пропуснал да види, да усети, да напипа една от най-същностните истини на битието. И тя е, че всеки ден всъщност наистина е велик ден, понеже живеем във времето на благодатта, в новия завет, в ерата, когато Законът вече не ни владее. 

Тази благодат обаче може да се види и да се усети най-истински, когато ние самите сме изчерпали лимита и възможностите си да я заслужим със собствени усилия.

Тя е там, когато предадем силата си и признаем, че всичко, което сме и всичко, което получаваме, идва от Господа и в Него е нашата сила. Защото в нашата немощ, в нашето отчаяние, в нашата безизходица имаме само една посока, към която да се обърнем и да намерим изход. И това е Голгота, с издигнатия на хълма кръст.

На кръста в онзи петък Исус пое цялата ни неспособност, падение и болка върху Себе Си. Облян в кръв, Той преживя отделянето от Своя баща, за да може да постигне най-великото дело – възстановяване на достъпа ни до Престола на благодатта. 

Нека помним и мислим за Разпети Петък като за деня, без който всичките ни велики дни нямаше да са възможни. Защото ние сме немощни, но Бог е силен и тази истина ще ни съпътства през всички дни на живота ни, в блажени и в мрачни дни. А тя е всичко, от което се нуждаем. 

Христос възкръсна!